Обезплътяване: Бъдещето на природата (Disembodiment: The Future of Nature)

2019. Лекция на симпозиума

Има тласък в това, което днес наричаме спекулативна философия: обезплътяване. Обезплътяването е древен идеал и, за да го разберем, в тази лекция ще обсъдя отношението между „природата“ и „обезплътяването“ и ще попитам: Истинското обезплътяване (а не неговите въображаемите религиозни и научно-фантастични версии) окончателното бягство от природата ли е? Дали обезплътяване и неговото невронаучно постижение са последният проект за безсмъртие? Ако безплодността е окончателното бягство от природата, означава ли това унищожаване на природата и бъдеща екология без природа? И накрая, екология без природа означава ли същото като природа без органи или тела без природа?

В лицето на глобализиращото се чувство за катастрофизъм, ние можем да диагностицираме премахването на политиката на въплъщение, която обхваща света на изкуствата и теорията от 70-те години. Но науката може да има безмилостно песимистични последици за нашето разбиране за реалността и като такава може да дефинира нашата политика и днес нашата космополитика. Тази тенденция е довела до научния устрем за спасяване на самото бъдеще на планетата Земя в области като проучвания на изменението на климата и науките за околната среда, които препращат, в най-добрия случай, към статуквото на оцеляването. Антропоценската хипотеза превръща оцеляването в тропа, много по-важна от старата за живеенето. В лицето на глобалното оцеляване и настойчивото чувство за обобщена антропологическа загуба, една политика на въплъщение трудно може да се държи и да се брои за нищо. Във време на криза материята и телата са склонни да излизат от употреба.

Вместо това се предлага единна космополитика за оцеляване. Това може да се види буквално на екрана, в стимпънкската визуална лексика на съвременното въображение на дистопията. Този интелектуален и визуален климат на научния апокалиптизъм се противопоставя на политиката на тялото и често завършва в традицията на философския реализъм / песимизъм. Днешният реализъм се подчинява на климата на снобски, самозатворен гняв, обърнат към бъдещето, където само онези, които „реалистично“ (и по-скоро песимистично) диагностицират днешното положение, могат да управляват света на останалите дни на въплъщението и неговата политика. Основавайки се на стария идеал за обезплътяването и това, което днес диагностицирам като криза на въплъщението, в тази лекция ще разгледам идеята за въплъщение във феминистката теория и проблематичната роля на обезплътяването и как то е свързано с новия / спекулативния реализъм. След това ще обясня онова, което идентифицирам като „идеализация на обезплътяването“, като го илюстрирам с работата на Брасие (2007) и Лиотар (1994) и обсъждам защо тази идеализация е проблем за едно бъдеще „без” природа и органи.

Биография

Станимир Панайотов е докторант по сравнителни джендър изследвания в Central European University, Будапещ. Той работи в пресичането на континентална и феминистка философия, не-филисопфия, и неоплатонизъм.